Амфетаминът е хирална молекула, която има изомери. По-конкретно, той има един стереоцентър, което означава, че има два възможни стереоизомера [D-амфетамин, L-амфетамин], които са неподлежащи на наслагване огледални образи един на друг. Освен това тези два стереоизомера са и енантиомери, които се означават като (R)-амфетамин и (S)-амфетамин. От фармакологична гледна точка различните енантиомери имат различни психоактивни ефекти, като D-амфетаминът [(R)-амфетамин] има по-висока активност върху допаминовите рецептори, отговорни за бдителността, скоростта на реакциите, концентрацията, паметта и много други. В по-високи дози стимулирането на тези специфични рецептори предизвиква еуфория, докато L-амфетаминът допринася за отрицателните ефекти на наркотика и е основният виновник, който често е отговорен за болестта на прибиране и гаденето.
С помощта на стереохимия може да се изолира декстро от лево, като се изолира чист D-амфетамин. На теория това би трябвало да е най-приятното еуфорично изживяване с възможно най-малко странични ефекти. Най-лесният начин е рацемичният амфетамин да реагира с L-винена киселина. При тази реакция киселината реагира само с левовата ориентация, което дава възможност да се извлече нереагиралата декстро ориентация.
От друга страна, метамфетаминът е съвсем различно съединение (различна химична формула). По своята същност той е по-силен от амфетамина поради добавената метилова група (CH3-). Това го прави по-липофилен. Основният резултат от това е способността му лесно да преминава кръвно-мозъчната бариера веднага след като бъде пренесен от кръвните клетки, към които се прилепва от белите дробове (ако е пушен). Това свойство води и до удължаване на ефекта и увеличаване на силата, тъй като се натрупва и в мастните тъкани по тялото, което затруднява метаболизирането му от организма. В мозъка той се метаболизира от МАО, които са семейство ензими, отговорни за разграждането на моноаминовите невротрансмитери като [допамин, норепинефрин, серотонин]. МАО превръщат метамфетамина в амфетамин директно в мозъка, което води до незабавни и много силни ефекти в сравнение с прилагането на амфетамин. Освен това той може да се метаболизира и от други ензими, като например ензимите на цитохром Р450 (CYP450), но това е второстепенен път в сравнение с метаболизма, медииран от МАО.
По отношение на психологическите ефекти те са в общи линии абсолютно еднакви, като метамфетаминът просто е много по-силен.
С помощта на стереохимия може да се изолира декстро от лево, като се изолира чист D-амфетамин. На теория това би трябвало да е най-приятното еуфорично изживяване с възможно най-малко странични ефекти. Най-лесният начин е рацемичният амфетамин да реагира с L-винена киселина. При тази реакция киселината реагира само с левовата ориентация, което дава възможност да се извлече нереагиралата декстро ориентация.
От друга страна, метамфетаминът е съвсем различно съединение (различна химична формула). По своята същност той е по-силен от амфетамина поради добавената метилова група (CH3-). Това го прави по-липофилен. Основният резултат от това е способността му лесно да преминава кръвно-мозъчната бариера веднага след като бъде пренесен от кръвните клетки, към които се прилепва от белите дробове (ако е пушен). Това свойство води и до удължаване на ефекта и увеличаване на силата, тъй като се натрупва и в мастните тъкани по тялото, което затруднява метаболизирането му от организма. В мозъка той се метаболизира от МАО, които са семейство ензими, отговорни за разграждането на моноаминовите невротрансмитери като [допамин, норепинефрин, серотонин]. МАО превръщат метамфетамина в амфетамин директно в мозъка, което води до незабавни и много силни ефекти в сравнение с прилагането на амфетамин. Освен това той може да се метаболизира и от други ензими, като например ензимите на цитохром Р450 (CYP450), но това е второстепенен път в сравнение с метаболизма, медииран от МАО.
По отношение на психологическите ефекти те са в общи линии абсолютно еднакви, като метамфетаминът просто е много по-силен.